Аделина Хаджийска

Adelina Hadzhiyska

Кои наказателни съдебни производства продължават да се гледат по време на извънредното положение?

Следните образувани наказателни дела продължават да се гледат и по време на извънредното положение: 

Делата по чл. 64 и чл. 65 от Наказателно-процесуалния кодекс и по чл. 270 от Наказателно-процесуалния кодекс;

Делата по чл. 66 от Наказателно-процесуалния кодекс;

Делата по чл. 67 от Наказателно-процесуалния кодекс;

Делата по чл. 68 от Наказателно-процесуалния кодекс;

Делата по чл. 69 от Наказателно-процесуалния кодекс;

Делата по чл. 70 от Наказателно-процесуалния кодекс;

Мерките по чл. 72 и чл. 73 от Наказателно-процесуалния кодекс;

Разпит на обвиняем пред съдия по чл. 222 от Наказателно- процесуалния кодекс;

Разпит на свидетел пред съдия по чл. 223 от Наказателно- процесуалния кодекс;

Делата по чл. 427 от Наказателно-процесуалния кодекс;

Делата по глава пета, раздел II от Закона за здравето;

Делата по Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест по искания за задържане или предаване на лица;

Делата по Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода;

Делата по чл. 7 от Указа за борба с дребното хулиганство;

Делата по чл. 225, ал 6 от Наказателния кодекс;

Делата по чл. 326, ал. 2 от Наказателния кодекс;

Делата по чл. 355 от Наказателния кодекс;

Делата, образувани по искания по Закона за специалните разузнавателни средства и чл. 159а от Наказателно-процесуалния кодекс;

Процесуалните действия по реда на чл. 146, чл. 158, чл. 161, чл. 164 и чл. 165 от Наказателно-процесуалния кодекс;

Делата по обжалване или протестиране на наказателни постановления издадени при или по повод извънредното положение;

Делата по чл. 437 от Наказателно-процесуалния кодекс за предсторочно освобождаване по чл. 70 и чл. 71 от Наказателния кодекс.

Кратък преглед върху Закона за мерките и действията по време на извънредното положение във връзка с ангажиране на наказателната и административно-наказателна отговорност на лицата у нас.

Tози обзор има за цел да информира относно предприетите мерки по време на извънредното положение, както и възможните хипотези, при които се предвижда ангажиране на административно-наказателната и наказателната отговорност на физическите и юридическите лица.

Относно сроковете по наказателни дела:

За срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение не спират да текат процесуалните срокове по наказателни производства, по Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест и производства, свързани с мерки за принуда.

Не спират да текат и давностните и други срокове по Наказателния кодекс и Закона за административните нарушения и наказания.

В Закона е предвидена възможност за ангажиране на административно-наказателна отговорност за:

1. Износ на лекарствени продукти по смисъла на Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина от територията на Република България, забранен до отмяната на извънредното положение със заповед на министъра на здравеопазването. Който наруши посочената забрана, се наказва с глоба в размер на 10 000 лв., съответно се налага имуществена санкция в размер на 50 000 лв., а при повторно извършване на същото нарушение – с глоба в размер на 20 000 лв., съответно с имуществената санкция в размер на 100 000 лв.

Нарушенията се установяват с актове, съставени от длъжностни лица, определени от изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по лекарствата или на директора на съответната регионална здравна инспекция.Наказателните постановления се издават от изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по лекарствата или от директора на съответната регионална здравна инспекция.

2. За установени нарушения поради неспазване на противоепидемичните мерки и ограничения, в резултат на извършени проверки на територията на една област от държавни здравни инспектори от друга област и/или от държавни здравни инспектори от Националния център по радиобиология и радиационна защита. При актовете за установяване се съставят от държавните здравни инспектори, участвали в проверката, а наказателните постановления се издават от директора на регионалната здравна инспекция, на чиято територия се извършва проверката.

В Закона за здравето също са направени някои изменения и допълнения, с които се предвижда възможност, когато съществува заплаха за здравето на гражданите от болести, министърът на здравеопазването да разпореди задължителна изолация на болни, на заразоносители, на контактни лица и на лица, които са влезли на територията на страната от други държави. Изолация и лечение на тези лица може да се осъществява в домашни условия след преценка на съществуващия епидемичен риск от лекуващия лекар или след консултация с епидемиолог или специалист по инфекциозни болести.

Разбира се, заповедта на министъра подлежи на обжалване по съответния ред, но последното не спира нейното изпълнение.

Част от мерките, предвидени в заповедта, могат да включват и временно ограничаване придвижването на територията на страната, както и временно спиране или ограничаване на експлоатацията или режима на работа на обекти с обществено предназначение и/или други обекти или услуги, предоставяни на гражданите, в случаи на обявено извънредно положение по чл. 84, т. 12 от Конституцията на Република България.

Следва да се има предвид, че при въведени противоепидемични мерки, по посочения по-горе ред контактните лица на болните от заразни болести като COVID-19, не може да откажат извършването на изследване с цел установяване на носителство на заразна болест, в противен случай също подлежат на санкция.

С въведената нова разпоредба на чл. 209а от Закона за здравето, административно-наказателната отговорност на гражданите също може да бъде ангажирана в следните случаи:

1. При нарушение или неизпълнение на въведени с акт на министъра на здравеопазването или директор на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки, освен ако деянието съставлява престъпление.;

2. В случаите, когато нарушението е извършено от едноличен търговец или юридическо лице, се налага имуществена санкция, но в по-голям размер от този, предвиден за ФЛ. (15 000 лв);

3. При отказ или неизпълнение на задължителна изолация и лечение от страна на физическо лице, болно от заразна болест, в случая COVID-19, както и от страна на контактно лице, което чрез изследване е с потвърдено носителство на заразна болест, задължителна изолация и лечение. Предвиденото наказание е глоба в значителен размер;

4. При отказ или неизпълнение на задължителната изолация, съответно лечение на контактно лице, както и на лица, които са влезли на територията на страната от други държави. И тук предвиденото наказание е глоба.

Важно е да се има предвид, че лицата, отказали да се явят доброволно за изолация и лечение, както и лицата, които не изпълняват задължителна изолация, се довеждат принудително със съдействието на органите на Министерството на вътрешните работи по искане на органите на държавния здравен контрол, на ръководителя на лечебното заведение за болнична помощ или на лекаря, насочил лицето за хоспитализация;

5. Отказ от страна на контактно лице да извърши изследване с цел установяване на носителство на заразна болест. И тук наказанието е глоба в размер от 50 до 500 лв.

Лицето, което отказва да се яви доброволно за извършване на изследване, се довежда принудително със съдействието на органите на Министерството на вътрешните работи по искане на органите на държавния здравен контрол.

В действителност въведените мерки водят на практика до образуване на административно-наказателно производство, което в повечето случаи завършва с издаването на юрисдикционен акт, какъвто е Наказателното постановление.

При неспазването на разпоредбите и ограничителните мерки ще се стигне до издаване на редица наказателни постановления:

за нарушаване на карантина;

за липса на предпазна маска;

за посещение на паркове и градини;

за отваряне на търговско помещение в мол;

за забранен износ на лекарства;

за отказ за подлагане на изследване и др.

Ангажиране на административна отговорност:

Тук следва да се посочи една възможна хипотеза по отношение на търговците, нарушили ограничителните мерки, свързана с ангажиране на административната им отговорност.

Възможно е да се стигне до запечатване на търговски обект, което представлява принудителна административна мярка.

Процедурата по запечатване се предхожда от извършване на проверка в търговския обект. Често проверката е изненадваща за лицата работещи в обекта, както и за клиентите.

Дали проверката е законосъобразна, ще се устави по-късно чрез съдебен контрол.

Ако търговецът е допуснал нарушение на обявените мерки във връзка с извънредното положение и/или установения законов ред или начин за документиране на извършена продажба (най-често нарушенията се свеждат до неиздаване фискален касов бон, което представлява административно нарушение на чл. 185, ал. 1 ЗДДС във връзка с чл. 26, ал. 1 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г), съществува възможност да бъде издадена заповед за прилагане на принудителна административна мярка ( ПАМ ) ,,запечатване на обект“, която мярка е за срок до 30 дни.

Със Закона бяха направени съответните изменения и допълнения в други нормативни актове, с които всъщност не се предвиди възможност за ангажиране на наказателна отговорност, доколкото такава съществуваше и преди в НК по отношение на някои деяния, но се въведоха изменения основно в санкционната част на някои норми от Особената част на НК. Накзателната отговорност у нас е личнa и се носи само от физически лица. 

В Наказателния кодекс се направиха следните изменения и допълнения:

В чл. 225 НК се създаде нова ал. 6, съгласно която, когато деянието по основния състав е извършено при обявено извънредно положение по чл. 84, т. 12 от Конституцията на Република България, наказанието е лишаване от свобода от една до три години и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева.

Също така за предаване по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, до отмяна на извънредното положение, ако от деянието са настъпили значителни вредни последици, се предвиди наказание лишаване от свобода до пет години и глоба от десет хиляди до петдесет хиляди лева. Завишен е и размерът на предвидената глоба като вид наказания за разгласяване на невярна информация в чл. 326, ал. 2 НК като се промениха предвидения минимум и максимум от петстотин до две хиляди лева на десет хиляди до петдесет хиляди лева.

Беше изменен текстът и на чл. 355 НК, който понастоящем гласи следното:

,,(1)Който наруши наредба, правила или мерки, издадени против разпространяването или появяването на заразна болест по хората, се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба от хиляда до десет хиляди лева. (2) (Изм. - ДВ, бр. 103 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. - ДВ, бр. 23 от 2020 г.) Ако деянието е извършено по време на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи, наказанието е лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева.“

Следва да се посочи, че по време на извънредното положение е възможно да се достигне и ангажиране на наказателната отговорност на лице по чл. 277 НК в случаи съзнателно премахване или повреждане на печат, поставен на законно основание от орган на властта, частен съдебен изпълнител или помощник-частен съдебен изпълнител върху движима или недвижима вещ за знак, че достъпът или разпореждането с нея са ограничени. Предвиденото наказание е лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева.

Тази хипотеза следва да се разглежда в контекста на наложена ПАМ ,,запечатване на търговски обект“.

Правото на ЕС допуска в рамките на наказателно производство за измами с ДДС да се изключат от доказателствения материал събраните чрез специални разузнавателни средства доказателства, за които не е издадено надлежно разрешение от компетентен съдебен орган

Преюдициалното запитване е отправено от Специализиран наказателен съд в рамките на наказателно производство срещу г-н Дзивев и други лица за ръководенето и участието в организирана престъпна група за извършване на измами с данъка върху добавената стойност (ДДС).

За да бъдат събрани доказателства от страна на обвинението са използвани специални разузнавателни средства, а именно подслушване на телефони. Някои от тези подслушвания обаче са разрешени от съд, който към момента на фактите не е имал компетентност да издаде подобно разрешения, а останалите подслушвания са разрешени от компетентен орган, но не са надлежно мотивирани.

Съгласно българското законодателство така събраните доказателства са незаконосъобразни и не могат да бъдат използвани в наказателното производство срещу г‑н Дзивев.

Поради това Специализираният наказателен съд отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС.

С въпроса си последният иска да установи дали член 325, параграф 1 ДФЕС, член 1, параграф 1, буква б) и член 2, параграф 1 от Конвенцията PIF във връзка с Хартата на основните права трябва да се тълкуват в смисъл, че с оглед на принципа на ефективност на наказателното преследване по отношение на престъпленията във връзка с ДДС не допускат националният съд да приложи национална норма, съгласно която доказателства, като телефонни послушвания, за които е необходимо предварително съдебно разрешение, трябва да се изключат от доказателствения материал по наказателното дело, когато разрешението е издадено от некомпетентен съдебен орган, макар извършването на съответните престъпления да може да бъде доказано единствено въз основа на тези доказателства.

Видно от решението си СЕС подчертава първо място, че съществува пряка връзка между събирането на приходите от ДДС в съответствие с приложимото право на Съюза и предоставянето на разположение на бюджета на Съюза на съответните ресурси от ДДС, доколкото всеки пропуск при събирането на първите може да доведе до намаляване на вторите.

Член 325, параграф 1 ДФЕС задължава държавите членки да се борят с измамата и всяка друга незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, чрез възпиращи и ефективни мерки, но същевременно държавите членки могат свободно да избират приложимите санкции, които могат да бъдат административни, наказателноправни или съчетание от двете. Въпреки свободата на преценка за прилаганите санкции, те трябва да имат ефективен, пропорционален и възпиращ характер.

Така, макар санкциите, които държавите членки въвеждат, за да се борят с нарушенията на хармонизираните разпоредби в областта на ДДС, да попадат в обхвата на тяхната процесуална и институционална автономия, тази автономия все пак е ограничена, освен от принципа на пропорционалност и от принципа на равностойност, чиято приложимост в случая не се оспорва, и от принципа на ефективност, който изисква посочените санкции да имат ефективен и възпиращ характер.

На следващо място, СЕС акцентира върху задължението на държавите-членки да се гарантира ефективното събиране на ресурсите на Съюза, която същевременно не освобождава националните съдилища от задължението да спазват основните права, гарантирани от Хартата, и общите принципи на правото на Съюза, тъй като наказателните производства, образувани за престъпления в областта на ДДС, представляват прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата.

Съдът разглежда дали телефонните подслушвания, така както са описани в акта за преюдициално запитване, и които представляват намеса в правото на личен живот, залегнало в член 7 от Хартата, са допустими от гледна точка на член 52, параграф 1 от Хартата т.е. са предвидени от закона и тази намеса е необходима и пропорционална. В това отношение е безспорно, че разглежданите в главното производство телефонни подслушвания са били разрешени от съдебен орган, който не е имал необходимата за това компетентност. Поради това следва да се счита, че тези телефонни подслушвания не са предвидени в закон по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата. Съдът достига до извода, че националната норма, която задължава националния съд да изключи от доказателствения материал по наказателното дело доказателства като телефонните подслушвания, за които се изисква предварително съдебно разрешение, когато това разрешение е издадено от некомпетентен съдебен орган, отговаря на изискванията посочени по-горе.

В резултат на горепосоченото Съдът на ЕС постановява следния диспозитив:

,,Член 325, параграф 1 ДФЕС, член 1, параграф 1, буква б) и член 2, параграф 1 от Конвенцията, съставена на основание член K.3 от Договора за Европейския съюз, за защита на финансовите интереси на Европейските общности, подписана в Люксембург на 26 юли 1995 г., във връзка с Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че с оглед на принципа на ефективност на наказателното преследване по отношение на престъпленията във връзка с данъка върху добавената стойност (ДДС) допускат националният съд да приложи национална норма, съгласно която доказателства, като телефонни послушвания, за които е необходимо предварително съдебно разрешение, следва да се изключат от доказателствения материал по наказателното дело, когато разрешението е издадено от некомпетентен съдебен орган, макар извършването на съответните престъпления да може да бъде доказано единствено въз основа на тези доказателства.“

Директиви 2012/13/ЕС, 2013/48/ЕС и (ЕС)2016/343 относно правото на информация, достъп до адвокат и презумпцията за невиновност са приложими към производството за настаняване в психиатрично заведение по НПК, но не и в рамките на процедурите по Закона за здравето

Преюдициалното запитване е отправено от Районен съд Луковит (България) за тълкуване на Директиви 2012/13/ЕС, 2013/48/ЕС и (ЕС)2016/343 във връзка с провеждането на наказателното производство срещу лице, което, от момента на задържането му като заподозряно за извършването на тежко престъпление, показва признаци на невменяемост и е настанено в психиатрична болница.

Директивите, чието тълкуване се иска от запитващата юрисдикция, съдържат норми относно действията на компетентните органи за гарантиране на правата на заподозрените лица или на обвиняемите в наказателните производства, в три насоки:

1) тези лица трябва да получат информация за процесуалните си права и за отправеното срещу тях обвинение (Директива 2012/13);

2)те имат право на достъп до адвокат и на уведомяване на трето лице за задържането, както и на осъществяване на връзка с трети лица (Директива 2013/48);

3) ползват се от презумпцията за невиновност (Директива 2016/343).

Накратко за казуса: 

ЕР е заподозрян за убийството на своята майка, извършено на 26 август 2015 г. Тъй като по първоначално събраните данни се установява, че лицето страда от психично разстройство, същото е настанено с решение на Районен съд Лом за задължително лечение в психиатрична болница въз основа на процедурата по Закона за здравето. На 1 март 2018г. наказателното производство срещу ЕР е прекратено от Окръжна прокуратура Монтана и са постановени принудителни медицински мерки спрямо лицето. След спор за подсъдност е установено, че Районен съд Луковит е компетентен да разгледа наказателното дело относно настаняването на ЕР за принудително лечение съгласно НПК. В рамките на това производство Районен съд Луковит решава да отправи до Съда на ЕС седем преюдициални въпроса във връзка с приложението на цитираните по-горе директиви в рамките на разглежданото производството.

След анализ на приложимите и относими разпоредби от посочените Директиви и с оглед развилата се процедура пред националните органи, СЕС приема следното: 

Съдът приема, че член 2, параграф 1 от Директива 2012/13 и неговият аналог – член 2, параграф 1 от Директива 2013/48, позволяват да се приеме, че понятието „наказателно производство“ по смисъла на тези директиви обхваща и производства за настаняване в психиатрично заведение, които, макар да не завършват с „определяне на наказание“ в стриктния смисъл, все пак водят до постановяването на мярка, включваща лишаване от свобода.

Също така от съображенията на тези две директиви е видно, че същите се основават на прогласените по-специално в членове 6, 47 и 48 от Хартата права и са предназначени допълнително да утвърдят тези права по отношение на заподозрените и обвиняемите в наказателното производство.

Директивите 2012/13 и 2013/48 не могат да се тълкуват по начин, който би изключил от приложното им поле съдебното производство, по реда на което може да се настани в психиатрично заведение лице, което в предходно наказателно производство е посочено за извършител на деяние, съставляващо престъпление.

Според Съда на ЕС, Директива 2012/13 трябва да се тълкува в смисъл, че лицата, заподозрени в извършването на престъпление, трябва да бъдат уведомени за правата им при първа възможност щом подозренията срещу тях дадат основание на компетентните органи, извън хипотезите на неотложност, да ограничат свободата им посредством мерки на принуда, и най-късно преди първия им разпит от полицията в рамките на производството. Що се отнася до въпросите, с които запитващата юрисдикция иска да установи дали правото на ефективни правни средства за защита, гарантирано с член 47 от Хартата и с разглежданите директиви допуска правна уредба, която не позволява на компетентния съд да провери дали така гарантираните процесуални права са били спазени в хода на производства, които предхождат висящото пред нея и не са подложени на съдебен контрол, Съдът приема, че предвид значението на правото на ефективни правни средства за защита, гарантирано с член 47 от Хартата, и ясния, безусловен и точен текст на член 8, параграф 2 от Директива 2012/13, последната разпоредба не допуска нито една национална мярка, която възпрепятства упражняването на ефективни средства за правна защита в случай на нарушаване на защитените с тази директива права.

Подобно тълкуване е прието и що се отнася до член 12 от Директива 2013/48, съгласно който „заподозрените или обвиняемите в наказателно производство […] разполагат с ефективни средства за правна защита съгласно националното право в случай на нарушаване на правата им по настоящата директива“.

Съдът на ЕС обръща внимание на задължението на националната юрисдикция, което тежи върху всички органи на държавите членки, включително върху съдебните, да предприемат всички необходими мерки за постигането на предвидения в съответната директива резултат.

Националната юрисдикция е тази, която следва да установи дали би могла да тълкува националната правна уредба в съответствие с правото на Съюза. В това отношение е достатъчно да се констатира, че видно от акта за преюдициално запитване, запитващата юрисдикция счита, че въпреки липсата на средство за правна защита, което да дава възможност при направено предложение за настаняване в психиатрично заведение на основание член 427 и сл. от НПК да се провери законосъобразността на предшестващото това предложение наказателно производство, тя би могла да приложи по аналогия правилата на общото наказателно производство, за да извърши такава проверка и да защити правата на съответното лице.

Съдът приема на следващо място обаче, от една страна, че нито Директива 2016/343, нито разпоредбите от Хартата се прилагат по отношение на предвидените в чл.155 и сл. от Закона за здравето процедури, които нямат наказателно правен характер.

От друга страна, за разлика от предложеното тълкуване от Генералния адвокат, Съдът приема, че Директива 2016/343 е приложима rationae temporis спрямо висящото пред националната юрисдикция наказателно производство и че презумпцията за невиновност, посочена в член 3 от тази директива, трябва да се тълкува в смисъл, че изисква в съдебно производство като главното, по реда на което по терапевтични съображения и съображения за сигурност се настаняват в психиатрично заведение лица, които в състояние на невменяемост са извършили общественоопасни деяния, прокуратурата да докаже, че лицето, чието настаняване се иска, е извършител на общественоопасно деяние.

 

 

Правото на ЕС допуска решението на съда за продължаване на мярка за неотклонение задържане под стража да се основава на подозрения или обвинителни доказателства при условие, че това решение не представя задържаното лице като виновно.

 

Преюдициалното запитване е отправено от Специализирания наказателен съд в рамките на наказателно производство срещу г-н Емил Милев във връзка с продължаването на неговото задържане под стража.

То се отнася до тълкуването на член 3, член 4, параграф 1 и член 10 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (ОВ L 65, 2016 г., стр. 1) във връзка със съображения 16 и 48, както и на членове 47 и 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Накратко за направеното преюдициално запитване: 

„1) Съответна ли е на чл.3, чл. 4, ал. 1, изр.2, чл. 10, съображение 16, изр. 4 и 5, и съображение 48 от Директива 2016/343, както и на чл. 47 и чл. 48 от Хартата, национална съдебна практика, която поставя като условие за продължаване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ (четири месеца след задържането на обвиняемия) наличие на „обосновано предположение“, разбирано като установяване само на „пръв поглед“ възможността обвиняемият да е извършил деянието? Респективно съответна ли е на горепосочените разпоредби национална съдебна практика, която разбира „обоснованото предположение“ като наличие на висока степен на вероятност обвиняемият да е извършил деянието?

2) Съответна ли е на чл. 4, ал. 1, изр. 2, чл. 10, съображение 16, изр. 4 и 5, и съображение 48 от Директива 2016/343, както и на чл. 47 от Хартата, национална съдебна практика, която задължава съда, който се произнася по искане за изменение на вече взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, така да мотивира своя акт, че да не съпоставя обвинителните и оправдателните доказателства, дори при наведени доводи от страна на защитата в тази насока; единственото основание за това ограничение е необходимостта съдията да запази своята безпристрастност, ако това дело му бъде разпределено за разглеждане по същество?

Респективно съответна ли е на горепосочените разпоредби национална съдебна практика, при която съдът извършва по-подробен и конкретен коментар на доказателствата и дава ясен отговор на доводите на защитата, независимо от опасността че, ако това дело му бъде разпределено за разглеждане по същество, това ще доведе до невъзможност той да го разгледа и да постанови окончателен акт относно вината — т.е. ще доведе до необходимост друг съдия да разгледа делото по същество?“.

Искането за разглеждане на преюдициалното запитване в спешно производство е уважено от Съда. Той подчертава, че преюдициално запитване се отнася до тълкуването на Директива 2016/343, попадаща под действието на част трета, дял V от Договора за функционирането на ЕС, който се отнася до пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Поради това то може да се разгледа по реда на спешното преюдициално производство.

Що се отнася до критерия за спешност, съгласно практиката на Съда следва да се вземе предвид обстоятелството, че заинтересованото лице по делото в главното производство е лишено от свобода и че продължаването на задържането му зависи от изхода на главното производство, тъй като отговорът на Съда на поставените въпроси би могъл да доведе до незабавното му освобождаване.

Съдът обединява поставените от националната юрисдикция въпроси. Според него по същество запитващата юрисдикция иска да установи дали член 3, член 4, параграф 1 и член 10 от Директива 2016/343 във връзка със съображения 16 и 48 от нея, както и с членове 47 и 48 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато националната юрисдикция проверява дали съществува „обосновано предположение“ по смисъла на националната правна уредба, че лицето е извършило престъпление, от което зависи продължаването на задържането му под стража, тази юрисдикция може да се ограничи с установяване само на „пръв поглед“ на възможността лицето да е извършило престъплението, или пък тя трябва да изследва наличието на висока степен на вероятност то да го е извършило. Освен това следва да се установи дали тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че национална юрисдикция, която се произнася по искане за изменение на мярка за неотклонение задържане под стража, може да мотивира решението си, без да съпоставя обвинителните и оправдателните доказателства, или пък трябва да направи по-подробен коментар на доказателствата и да даде ясен отговор на доводите, представени от задържаното под стража лице. Според Съда след като запитващата юрисдикция трябва да се произнесе относно законосъобразността на продължаването на задържането под стража, постановено в рамките на наказателно производство срещу г-н Милев поради това, че е налице обосновано предположение, че той е извършил престъпление, следва да се приеме, че Директива 2016/343 се прилага по отношение на г-н Милев и на национално производство.

Тъй като обаче от акта за преюдициално запитване не следва, че делото, предмет на главното производство, е относно наличието на ефективно правно средство за защита съгласно предвиденото в член 10, параграф 1 от Директива 2016/343 или относно някой от въпросите, уредени в член 10, параграф 2, този член е ирелевантен за целите на отговора, който Съдът следва да даде по делото. Съдът припомня, че член 3 от директивата предвижда, че държавите членки гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за невинни до доказване на вината им в съответствие със закона.

Съгласно член 4, параграф 1 от директивата държавите членки следва да вземат необходимите мерки, за да гарантират, че докато вината на заподозрения или обвиняемия не бъде доказана в съответствие със закона, тези лица не се представят като виновни в съдебни решения, различни от решенията относно въпроса за вината, без да се засягат предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебните органи и се основават на подозрения или уличаващи доказателства.

Тази разпоредба трябва да се тълкува във връзка със съображение 16 от Директива 2016/343, съгласно което зачитането на презумпцията за невиновност не следва да засяга решенията за предварително задържане, при условие че тези решения не представят заподозрения или обвиняемия като виновен.

Съгласно същото съображение, преди съдебните органи да вземат предварително решение от процесуално естество, те трябва първо да се уверят, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства срещу заподозрения или обвиняемия, за да бъде обосновано съответното решение, а то би могло да съдържа позоваване на тези елементи. Видно от член 1 и съображение 9, целта на Директива 2016/343 е установяването на общи минимални правила в наказателното производство във връзка с някои аспекти на презумпцията за невиновност и правото на лицата да присъстват на съдебния процес.

В съответствие със съображение 10 от Директива 2016/343 тя въвежда единствено общи минимални правила относно защитата на процесуалните права на заподозрените и обвиняемите, за да засили взаимното доверие на държавите членки в техните системи за наказателно правосъдие и по този начин да се улесни взаимното признаване на решенията по наказателни дела.

С оглед на минималната по характер хармонизация, заложена в директивата, тя не би могла да се тълкува като пълен и изчерпателен инструмент, който си поставя за цел да установи всички условия относно вземането на решение за задържане под стража.

Извод: 

От това следва, че в наказателното производство Директива 2016/343, и по-специално член 3 и член 4, параграф 1 от нея, не са пречка за приемането на предварителни решения от процесуално естество — каквото е решението за продължаване на мярка за неотклонение задържане под стража, взето от съдебен орган — които се основават на подозрения или обвинителни доказателства, при условие че тези решения не представят задържаното лице като виновно. В допълнение, тъй като с поставените въпроси запитващата юрисдикция иска да установи условията, при които може да се вземе решение за задържане под стража, като по-специално изпитва съмнения относно степента на категоричност във връзка с авторството на престъплението, начина на разглеждане на различните доказателства и обхвата на мотивите, които трябва да представи в отговор на приведените пред нея доводи, директива не урежда подобни въпроси, които попадат под действието единствено на националното право.

С оглед на това на поставените въпроси следва да се отговори, че член 3 и член 4, параграф 1 от Директива 2016/343 трябва да се тълкуват в смисъл, че не са пречка за приемането на предварителни решения от процесуално естество — каквото е решението за продължаване на мярка за неотклонение задържане под стража, взето от съдебен орган — които се основават на подозрения или обвинителни доказателства, при условие че тези решения не представят задържаното лице като виновно.

За сметка на това посочената директива не урежда условията, при които могат да се вземат решенията за задържане под стража.

Особено мнение на трима от съдиите от КС по искането на главния прокурор

За първи път си позволявам да препратя към новинарска емисия от друг сайт, но не мога да отмина особеното мнение на съдии от КС, публикувано без съкращения на новинарския сайт на Де факто, което следва да бъде споделено от по-голяма част от юридическата общност.

...,,Oт иcĸaнeтo нa глaвния пpoĸypop нищo нe cтaвa яcнo"...

...,,He cтaвa яcнo нитo ĸaĸвo в пpaвoмoщиятa нa глaвния пpoĸypop или пo-oбщo нa пpoĸypaтypa вoди дo възниĸвaнeтo нa cъмнeния или нeяcнoтa, нитo ĸaĸвo cъбyждa cъмнeния oтнocнo тълĸyвaнeтo нa пocoчeнитe в иcĸaнeтo paзпopeдби."...

Четем по-нататък...

...,,Ocвeн тoвa, paзпopeдбaтa нa чл. 103, aл. 1 oт Koнcтитyциятa вeчe e билa пpeдмeт нa тълĸyвaнe oт Koнcтитyциoнния cъд – Peшeниe № 25 oт 21 дeĸeмвpи 1995 г. пo ĸ. д. № 27/95 г." ...

Повече тук.

Детектор на лъжата в наказателния процес?

Детекторът на лъжата не е сред способите за събиране на доказателства по НПК и не представлява годно доказателствено средство в процеса. В този смисъл е и константна съдебната практика на ВКС. Така в Решение № 97 от 15.08.2019 г. по н. д. № 380/2019 г. изрично се отрича доказателствената годност на детектора. По същество детекторът на лъжата не е сред признатите от законодателя допустими способи на доказване. Причината е, че  въз основа на измерване на определени показатели на човешката физиология като дишане, кръвно налягане, пулс и кожни реакции се определя степента на вероятност за верността на отговора на подложените на изследване лица. В резултат на такова изследване на първо място, се прави преценка за истинност на отговори на формулирани въпроси, при това, на основа на методи, за които не се излагат основания да бъдат считани за безспорно научно обосновани и приети. На следващо място, резултатите от подобно  изследване не са категорични, защото те посочват единствено степен на вероятност на заключението. Ето защо този метод не е сигурен източник на доказателства и не може да ползва за попълване на наказателното дело с достоверни фактически данни за изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване.

Едно ново и интересно Решение на ВКС....Решение № 225 от 03.12.2019 г. по н. д. № 878/2019 г.

,,Действително доброволното предаване не е посочено като способ за събиране и проверка на доказателства в разпоредбата на чл.136 НПК. Но както правната теория, така и практиката на ВКС приема обстоятелството, че с оглед своята специфика и предназначение, протоколът за доброволно предаване дава процесуална легитимация на приобщаването на веществени доказателства, като установява връзката на материалните факти с обстоятелствата по делото. Не са редки случаите, в които веществените доказателства се представят от свидетели или от самия обвиняем, както е в конкретния случай. Тогава следва да се състави акт, който да удостовери прилагането им по делото и това е именно протоколът за доброволно предаване. Поради ролята му да попълни доказателствената съвкупност с всички налични доказателства, относими към предмета на доказване, не може да се отрече неговата принадлежност към писмените доказателствени средства. В тази насока е и практиката на ВКС, обективирана в Р-192/2012г. на ІІ н.о., Р-454/2010г- на І н.о., Р-204-2010г. на ІІ н.о., Р-358-2009г. на І н.о."

Министерството на правосъдието публикува проект на нова Концепция за наказателна политика 2020 - 2025 г.

Целите на предлаганата Концепция са повишаване на ефективността на наказателната репресия, включително чрез по-широко прилагане на алтернативни на лишаването от свобода наказани, усъвършенстване на системата на наказанията и повишаване на общественото доверие в наказателния закон и наказателното правосъдие. Сред водещите принципи, залегнали в документа, са аргументираност, съвместимост и последователност на извършването на законодателни промени, съразмерност на наказанията, съответствие на правната уредба със задължителните за Република България стандарти според правото на Европейския съюз и международното право в наказателната област, повишаване на участието на пострадалите в наказателния процес и насърчаване на възстановителното правосъдие. Проектът на Концепцията е изработен от Министерството на правосъдието в изпълнение на проект „Нова концепция за наказателна политика“ по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма „Добро управление“. Предвидено е провеждане на обществени консултации, както и обсъждане и приемане на проекта на Концепция на заседание на Съвета по прилагане на Актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система.

Кога режимът за лишаване от свобода може да се замени с по-тежък?

По въпроса, какво би следвало да е поведението на осъденото лице, даващо основание за замяна на режима с по-тежък, съдебната практика е богата на примери. Такова основание има когато осъденият представлява реална опасност за сигурността на останалите лишени от свобода като извършва незаконно държане на наркотични вещества, противозаконни отнемания на чужди вещи и нерегламенирано свързване с електропреносната мрежа, за които е наказван с налагането на дисциплинарни наказания. Съдиите вземат предвид и други особености на осъденото лице като поведение, психика, характерови особености – лицето е влияещо се и влияещо негативно на останалите лишени от свобода, липсва мотивация за промяна на поведението. Режимът може да бъде заменен отново с по-лек след изтичане на  6- месечен срок от поставянето на лишения от свобода на по-тежък режим. Замяната би следвало да стане отново след внимателна и задълбочена оценка на поведението на лишения от свобода. Участието на защитник в процедурата по замяна е задължително с оглед обезпечаване на правото на осъденото лице на справедлив процес, както и ефикасност на защитата му. 

Истината в наказателния процес

Целта на наказателния процес е установяването на истината Състав на ВКС отбелязва, че първостепенно задължение на съда е да дири и установи обективната истина по делото и на тази основа да влезе в ролята си на равноотдалечен от страните арбитър. Дължимото събиране на доказателства не превръща съда във втори обвинител наред с прокурора. Диренето на обективната истина не е израз на обвинителната функция, а задължение и на прокурора, но и на съда. В Решение № 155 от 09.10.2019 г. по н. д. № 658/2019 г. се посочва, че целта на наказателния процес е установяването на истината с процесуално годни средства и изчерпателно събрани доказателства. При диренето и събирането на доказателствата, а впоследствие при техния анализ и оценка, трябва да бъде гарантирано правото на защита. Процесът няма за задача да бъде осъдено или оправдано едно лице. Значимото обстоятелство е установяване на всички факти, по предвидения в закона ред, за да може да се приложи правилно закона, който може да предвиди налагането на наказание или пък обратното - оправдаването на дееца.

Прилагането на смъртни наказания в САЩ за 2019 г.

През 2019 г.  бяха изпълнени 22 екзекуции и са произнесени 33 нови смъртни присъди. Този брой е по-носък от този  през 2018 г.  Както е поместено в глобалния мониторинг за пета поредна година има под 30 екзекуции и 50 присъди. Най-много осъдени на смърт има в Калифорния - 729, но губернаторът Гевин Нюсъм е подписал мораториум върху екзекуциите в щата. През 2019 г. смъртни наказания са приложени ефективно само в седем щата, а в Тексас били изпълнени 9 екзекуции, в Тенеси, Алабама и Джорджия – по 3, във Флорида – 2, в Южна Дакота и Мисури – 1. Според  Галъп проучване ( месец  ноември 2019 г. )  60% от американците предпочитат доживотен затвор без право на замяна пред смъртна присъда за осъдените убийци.